Аз посетих преди година едно селце на Гуарани в джунглата на Парагвай, на границата с Бразилия и Аржентина, няколко километра по р. Парана от устието с р. Игуасу и после още няколко км навътре в дунглата. Водачът ни каза, че те(тези от въпросното селце) са от малкото, които се съгласяват да се показват пред бели хора само защото умират от глад, иначе се крият и си живеят изолирано. Когато се случи да заведе група при тях, водачът им дава някакви пари, те също евентуално ако продадат някакъв гердан или друго украшение изкарват по някоя пара и ги дават на местния мисионер. Мисионерът когато пътува до цивилизацията им купува някакви провизии или сечиво. Държавата един път на 2-3 месеца изпраща с камион докъдето стигат калните коловози в джунглата някой друг чувал с маниока и общо взето с това се изчерпва грижата за индианците. Беднотията е невероятна, гледаш и не можеш да повярваш. В сравнение с тях, нашите цигани в гетата са направо баровци. Мрат на поразия от недохранване, ако се падне кофти година да няма дивеч или риба, или буря им унищожи малката градина в селцето, положението става неспасяемо. Предния ден имаше такава буря, самолетът ни се отърва на косъм от разбиване, а на другия ден в джунглата видях потрошени дървета и бамбук, дебел поне 10см. Авокадото беше с големината на орех, неузряло. Всичкото беше обрулено, индианците този сезон нямаше да ядат авокадо. Градината поне беше оцеляла, ако може да се каже за 2 храста кафе, няколко храста банани, 10-ина ананаса и малко захарна тръстика, че са градина. Ходят в дрипи, газят в кал, селското куче беше плешив пудел(!!!). Едно момиче на видима възраст 17г водеше 2 деца и беше в напреднала бременност. Мисионерът го нямаше в момента, някъде обикаляше другите селца. Там обаче където бяхме е построил училище- тухлен куб с малки прозорци на една поляна, където събира енориашите си и ги учи на нещо си(малко испански говореше само вождът). Супер идиотска гледка е, посред джунглата да видиш този тухлен куб заобиколен от вездесъщата за там червена кал
Мисионерът се е опитал нещо да ги покръсти, но само дотолкова, че да слагат кръстове на гробището, иначе си погребват мъртъвците в поза ембрион, гробището беше пълно с такива купчинки, предимно на деца. Индианците не издаваха и звук, гледаха през нас, все едно ни няма. Само вождът и жена му се разприказваха с водача ни за малко, а останалите не съществувахме, даже не ни погледнаха. Когато ни видяха че идваме(2 хлапета ловяха риба в Парана и като видяха лодката изприпкаха пред нас към селото да предупредят), жените изкараха на едни парцали няколко ръчно изработени украшения за продан. Не знаят стойността на парите и само с ръка показват "пет" когато се опиташ нещо да ги питаш. Водачът каза, да не даваме евро или долари, защото те не правят разлика между парите, не знаят какво е да върнеш ресто или че 5 евро са 5 пъти повече от 5 песос. И да знаеха, нямаше как да ни върнат, защото такива като нас я дойдат 1 път в месеца, я не. Мъжете, с изключение на вожда се бяха изнесли, за да не ги виждаме. Той и вождът всъщност тръгваше за някъде, само остана колкото да се поздравят. Общо взето усещането след тази среща беше доста подтискащо. Отделно дето беше само 1 ден след бурята и пътечката до там и самото село бяха в кал, та допринасяха за мрачната атмосфера. Не знам точно каква разновидност бяха тези хора, водачът ни каза само: Гуарани, като ударението падаше на последната гласна "и"(както и на растението ГуаранА, стадион МараканА и т.н.)
Имам няколко снимки, но сега не мога да ги кача, че нещо ъплоуда се закучи, дано утре в офиса се сетя да ги постна.